Освобождаването на изпълнителния директор на Националния дворец на културата Андрияна Татарова е поредната новина, която разбуни културните среди. Министърът на културата Евтим Милошев заяви, че до него са постъпили множество сигнали за нарушения и порочни практики, последвали са проверки, а договорът за управление е прекратен. Предстои и вътрешен одит, който вероятно ще даде още отговори. Но зад тази новина стои един въпрос, който сякаш остава на заден план.
Защо НДК винаги се оказва толкова желана позиция?
Може би защото голяма част от обществото продължава да възприема НДК единствено като културен дом и място за концерти, фестивали, театрални спектакли и изложби Всъщност НДК е много повече. То е търговско дружество със 100% държавно участие. Работи по правилата на Търговския закон, а не като структура на държавната администрация. Управлява сериозен сграден фонд, десетки пространства, сключва договори, реализира приходи, отдава площи под наем, организира мащабни събития и борави със значителен публичен ресурс.
С други думи – това не е просто директорски кабинет. Това е управлението на едно от най-значимите държавни дружества в областта на културата. Именно затова всяка смяна на неговото ръководство неизбежно поражда въпроси. Кой ще заеме мястото? По какви критерии ще бъде избран? Ще има ли реална конкуренция между професионалисти с ясни концепции за развитие на НДК или обществото отново ще научи името на новия директор едва след като решението вече е взето?
Тези въпроси не са проява на любопитство. Те са въпрос на обществен интерес. Защото когато държавата управлява търговско дружество с подобен мащаб, прозрачността не трябва да бъде пожелание, а правило. Още по-важен е другият въпрос. Ако проверките в НДК са установили порочни практики, защо да приемаме, че те съществуват само там?
Държавната културна система не започва и не свършва с НДК. Театри, опери, музеи, галерии, културни институти и други дружества също работят с публични средства, сключват договори и управляват имущество. Логично е обществото да очаква еднакви стандарти на отчетност и контрол навсякъде. Смяната на един директор сама по себе си не решава системен проблем.
Ако правилата позволяват непрозрачност, следващият ръководител може просто да наследи същия модел на управление. Затова днес въпросът не е дали една проверка е приключила успешно. Истинският въпрос е дали Министерството на културата ще използва случая с НДК, за да покаже, че прозрачността няма да бъде еднократна акция, а постоянен принцип.
НДК е емблема на българската култура. Но той е и държавно дружество, което принадлежи на всички български граждани. Затова обществото има право да знае не само кой си тръгва. Има право да знае кой идва, с каква професионална биография, с каква концепция и с каква отговорност ще управлява една от най-важните културни институции в България.
Защото доверието не се назначава със заповед.
То се печели с прозрачност.
