Всяка година около 27 март се повтаря един и същ въпрос – има ли бъдеще театърът. Въпрос, който звучи все по-излишен.
Театърът не изчезва. Той просто престава да бъде център. И това не е негов провал.
В последните години разговорът за сцената все по-често се води през числа – публика, билети, посещаемост. През необходимостта да се „хареса“, да се задържи внимание, да бъде конкурентен на всичко останало, което се случва извън залата. И точно тук започва подмяната.
Защото театърът не е създаден, за да се състезава. Той не може да бъде удобен, бърз или лесно консумиран. В най-добрите си моменти той е бавен, понякога труден, понякога дори неразбираем. И именно в това е неговият смисъл.
Проблемът не е, че театърът се променя. Проблемът е, че вниманието към него се свива. Че все по-трудно се отделя време за нещо, което изисква присъствие, концентрация и готовност да останеш в една мисъл по-дълго от няколко минути.
И въпреки това залите продължават да се пълнят. Не винаги от едни и същи хора, не винаги по едни и същи причини, но достатъчно, за да напомнят, че нуждата от жива среща не е изчезнала.
Театърът не предлага алтернатива на реалността. Той я концентрира. Прави я по-видима, по-неудобна, понякога по-трудна за понасяне. И може би затова все още има значение.
На 27 март не е нужно да го защитаваме. По-скоро да си дадем сметка дали все още сме готови да му отделим време.
Защото театърът няма да изчезне. Въпросът е кой ще остане при него?
