Това, което обединява тези културни контексти, е наличието на критерий. Там съществува ясно съзнание, че културата не е равна на внимание, че стойността не се измерва с рейтинг и че не всичко, което е видимо, има значение. Затова и не се появяват абсурдни класации, в които лица от шоу бизнеса се представят като културни фактори. Просто защото никой не би приел това насериозно.
Проблемът не е, че съществуват всички тези форми, защото те винаги са съществували. Проблемът е, че все по-рядко ги различаваме. Когато халтурата започне да минава за култура, когато комерсиалното се приема за критерий за качество, а шоу бизнесът за мярка за стойност, тогава културният контекст започва да се размива. Когато артисти от уж висока класа, с радост и без да се замислят, участват в телевизионни формати с много подозрително качество, това е резултатът. И най-лошото е, че те го правят за да поддържат популярността си и за тях е достатъчно като оправдание. Поне за тях.
Културата не се движи от това, което е най-шумно, а от това, което е най-необходимо. От онези произведения, които не правят компромис със себе си, които не търсят най-лесния път и които имат смелостта да останат неудобни. Именно те изграждат среда, в която се формира вкус, в която се ражда мисъл и в която изкуството има шанс да бъде не просто консумирано, а преживяно.
Всичко останало идва и си отива бързо. И точно това е разликата. Само че в българската действителност тази разлика все по-често изчезва до степен, в която вече почти не може да бъде разпозната. Понятията са объркани, критериите са размити, а липсата на ясни културни политики създава среда, в която всичко започва да изглежда еднакво допустимо. Шоу бизнесът се представя като култура, комерсиалното – като успех, а халтурата е вече нещо напълно нормално, дори желано.
В тази среда публиката постепенно губи способността си да различава. Вкусът не се изгражда, а се притъпява. Изискването към съдържанието изчезва, защото никой не го изисква. И така се стига до една тиха, но последователна деформация, в която зрителят свиква с най-лесното, най-повърхностното, най-шумното – до степен, в която започва да го търси. Не защото е най-доброто, а защото е най-достъпното и най-бързо действащото. И тогава културното пространство започва да се пълни с продукти, които не оставят следа, но създават зависимост – бърза, лесна, лишена от усилие. Публиката се превръща в консуматор, който не търси смисъл, а усещане. И това усещане трябва да е моментално, силно и кратко, като всяка форма на пристрастяване.
А истинската култура изисква точно обратното – време, внимание, усилие, способност да останеш в нещо, което не ти дава веднага удоволствие, а те променя бавно и дълбоко. И докато това усилие липсва, и от страна на институциите, и от страна на създателите, и от страна на публиката, тази подмяна ще продължава.
И ще става все по-трудно да си спомним какво всъщност означава стойност.
