Неграмотността в България не е инцидент. Тя е резултат от натрупване на откази, компромиси и една много удобна загуба на отговорност. Първото отстъпление беше на учителя. Не като професия, а като фигура, като авторитет, като човек, когото следваш дори когато не ти е приятно. Държавата системно обезсмисли тази позиция с ниско заплащане, административно унижение и липса на защита. В класната стая вече няма лидер, има оцелял, а децата не следват оцелели, те следват сила. Когато учителят се оттегли, празното място беше запълнено от хаос.
Второто отстъпление беше на семейството. Родителите престанаха да възпитават и започнаха просто да съществуват около децата си, без граници, без изискване, без език. Защото възпитанието изисква време, усилие и ясна вътрешна позиция, а това все по-често липсва. Така способността за изразяване започна да се разпада още преди училище.
Третият фактор, колкото и да изглежда модерен, е навлизането на английския език не като знание, а като заместител, като бърз и удобен код, съставен от полуизречения и смесица от думи и звуци без мисъл. В тази форма той не обогатява, а съкращава, позволява да не формулираш и да не носиш отговорност за казаното. Езикът е мислене и когато той се опростява, мисленето се намалява.
И накрая идва изкуственият интелект, инструмент, който трябваше да подпомага мисленето, но започна да го измества. Писането и формулирането изчезнаха като усилие, търсенето като процес, всичко идва готово и когато всичко идва готово, умът атрофира.
Резултатът вече е видим – децата не могат да пишат, не могат да построят изречение, не могат да изразят мисъл, но проблемът не е само при тях. Възрастните също губят езика и бавно и сигурно заприличват на децата си. А когато няма език, няма мисъл. Когато няма мисъл, остава реакцията и затова общуването се превръща в омраза, в ругатни, в агресия, защото човек, който не може да се изрази, започва да се излива върху другите.
И въпреки това има места, които устояват. Курсовете по творческо писане, актьорските школи, писателските клубове и всички онези малки общности, които все още изискват мисъл, изискват изразяване и изискват присъствие. Там думите имат тежест, а общуването има смисъл. Това са малкото останали острови, в които комуникацията и човешките взаимоотношения се пазят съзнателно. Те не решават проблема, но го удържат и не позволяват всичко да се разпадне напълно. И може би точно от тези места ще започне обратът, ако изобщо има такъв, защото езикът не се възстановява с абстрактни политики, а с хора, които отказват да се откажат от него.
