Александър Кендеров е от онези млади актьори, които влизат в театъра с ясна енергия и позиция. Пътят му минава през баскетбола, но именно сцената се оказва мястото, където дисциплината среща уязвимостта. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Ивайло Христов и още в началото на професионалния си път получава номинация за наградите „Икар“ за дебют – за ролите си във „Велика“ от Тони Макнамара и „Дракула“ по Брам Стокър, и двете постановки на Стайко Мурджев. В разговора ни с него говорим за прехода от спорта към театъра, за страха и разпада като част от актьорската работа, за срещата с режисьора и партньора на сцената, както и за това какво означава да носиш отговорност към публиката още в началото на пътя си
Пътят ви минава от баскетбола към театъра – какво ви даде спортът, което днес използвате на сцената?
Баскетболът ми даде дисциплина и усещане за работа в екип, които в театъра са безценни. На терена разбираш, че не си сам – всичко зависи от взаимодействието с другите, от това да „четеш“ партньора си. Това се опитвам да пренеса директно на сцената.
Имаше ли момент, в който осъзнахте, че това вече не е просто промяна, а окончателен избор?
Хронологично погледнато, театърът се появи в живота ми малко преди баскетбола. Може би най-точно ще е да кажа, че съм си взел по-дълга почивка от театъра, докато се отдавам на спорта.
Какво беше най-трудното в прехода от спортната дисциплина към актьорската работа?
Да приема уязвимостта. В спорта си свикнал винаги да се бориш за едно – победата. На сцената обаче често трябва да си позволиш да не знаеш, да се провалиш, да се разпаднеш пред други хора. Това беше голямото пренастройване – да заменя жаждата за победа с доверие.
Завършвате НАТФИЗ в класа на проф. Ивайло Христов. Кое е най-важното, което взехте от работата си с него?
Както винаги казвам, професорът ни научи на много неща. Уроци за сцената, за живота. Безброй неща, от които в главите ни са останали най-много 60%. Един урок никога няма да забравя, а именно това, че преди да бъдеш добър актьор или изобщо добър в каквото и да е, трябва да бъдеш добър човек. Така че, ако се чудите как да ви потръгне в някое начинание – ами просто бъдете още по-добри хора.
Още в началото на пътя си получавате номинация за награди „Икар“ за дебют. Как приехте тази новина – като признание или като допълнителна отговорност?
Стана ми приятно, че трудът ми е забелязан и оценен, и съм благодарен, но за щастие признанието и отговорността не идват само веднъж в годината, по време на връчването на някои награди. Те присъстват ежедневно в работата по всеки един спектакъл, в това, което се опитваме да предадем на всеки един човек, в лицата на зрителите на всеки един поклон.
Номинацията е за две роли в два различни спектакъла – във „Велика“ и „Дракула“, и двата режисирани от Стайко Мурджев. Какво беше различното в работата по тези два образа?
Двата процеса бяха много различни като енергия и подход. Все пак това са две тотално различни пиеси и два персонажа без почти никаква прилика. В „Дракула“ например има по-силен психологически и атмосферен пласт, докато „Велика“ изисква друг тип точност, дори чисто темпоритмично. И в двата случая обаче работата с режисьора Стайко Мурджев ми помогна изключително много в развитието ми като актьор. Вярвам, че човек никога не спира да се учи, и се радвам, че имах възможността да се уча от точно този режисьор и от точно тези колеги в първите си процеси. Благодаря!
В „Дракула“ играете Джонатан Харкър – герой, който преминава през страх, рационалност и разпад. Откъде тръгнахте при изграждането му?
Тръгнах от рационалното в него – от човека, който вярва, че светът може да бъде обяснен, подреден и че няма сила, която да го повали. И колкото повече това започва да се разпада, толкова по-интересен става процесът. Това беше най-интересното за мен в този персонаж. Процесът му на разпад.
А във „Велика“ – как се влиза в текст като този на Тони Макнамара, който има много специфичен език и ритъм?
Много забавно се влиза в един такъв текст. Той е остър, критикуващ, човешки, актуален, а лично мен тази комбинация ме „пали“. Не мисля, че някога е имало или ще има време, в което народът и управляващите са по-различни от тези в пиесата на Тони Макнамара. Точно заради това борбата с неправдата никога не трябва да спира.
Когато изграждате роля, кое е водещото за Вас – текстът, физиката на героя или вътрешната му логика?
За мен всичко е свързано, но ако трябва да избера – вътрешната логика. Ако тя е ясна, текстът и физиката започват да се подреждат около нея. Без нея всичко остава на повърхността. Като изключим това, най-водещото нещо в работата ми е да се опитвам да помагам на партньора. Винаги е работило в моя полза и точно заради това ще продължа да използвам този метод. Професорът ни казваше, че ако на сцената караш партньора си да изглежда добре, значи си вършиш работата перфектно.
Какво Ви изненадва най-много в професията до момента?
Всичко! Изненадва ме колко много не знам за нея. Не мога да повярвам например, че има колеги, които не изпитват никакво чувство за дълг към обществото и зрителите, а се занимават с тази професия. Не мога да повярвам, че за толкова години единственото нещо, което искат от професията, са пари. От друга страна не мога да повярвам колко силно горят останалите. Как не се примиряват с нищо и осъзнават, че могат да се борят с всичко – както от сцената, така и в живота.
Как избирате проектите, в които искате да участвате на този етап от пътя си?
Не ги избирам. Вярвам, че всеки проект има своите стойности и във всеки проект мога да бъда провокиран и да се развия по някакъв начин. Тук вече идва ред на личностната воля, нагласата и здравата работа.
