Има филми, след които не излизаш от залата по същия начин, по който си влязъл. Нещо вътре в теб се е разместило, разтворило, разболяло и вече не можеш да се върнеш към онова удобно незнание, в което толкова лесно живеем. „Последните концлагеристи от Белене“ е точно такъв филм. Това не просто документ, а среща, от която няма как да избягаш, защото те гледа право в очите и ти казва: това се е случило, тук, с тези хора, и ти нямаш право да не го знаеш.
Както личи и от заглавието, филмът проследява разкази на българи от турски произход, жертви на така наречения „възродителен процес“, затворени, изтезавани и малтретирани в затвора Белене, поради отказа да променят имената си. След края на филма някак всички, които бяхме в залата разбрахме, че най-страшното не е дори самият факт на насилието, а празнотата около него днес. Най-страшното е онова мълчание, което се е настанило между поколенията, превръщайки едно от най-бруталните извършения на комунистическия режим – „ възродителния процес“ – в нещо почти абстрактно, много далечно и почти несъществуващо. Младите хора не знаят, не защото не могат да разберат, а защото никой не им е показал истински какво означава да ти вземат името, да те изтръгнат от живота ти, да те превърнат в обект на системно унижение и насилие, да те изпратят в лагер без съд, без вина, без шанс за защита. И още по-ужасяващото е, че за това няма последици, няма наказани, няма поета отговорност, няма справедливост. Има само хора, които продължават да живеят с тази травма, и семейства, в които тя се предава като тиха, невидима болест.
Филмът на Димитър Коцев – Шошо не позволява тази дистанция. Той не говори „за“ тези събития, той ги връща в настоящето чрез лицата, чрез гласовете, чрез присъствието на хора, които са ги преживели и които носят в себе си онова, което не може да бъде разказано до край, но може да бъде усетено. Това е кино, което не обяснява, а показва, не украсява, не дистанцира, а те поставя вътре, в човешка травма, която е толкова голяма, че те разклаща физически.
Това не е първият път, в който този режисьор застава срещу теми, свързани с репресиите на комунистическия режим, и няма да бъде последният („Следеният човек“). Той е от онези редки автори, които разбират, че паметта не е даденост, а отговорност, и че работата на артиста не е да се харесва, а да говори, дори когато това е неудобно, дори когато е болезнено, дори когато среща съпротива или безразличие. В този смисъл „Последните концлагеристи от Белене“ не е изолиран акт, а част от една последователна линия – упорито, настойчиво връщане към теми, които обществото се опитва да забрави.
Смисълът да бъдеш артист не е в това да присъстваш, а в това да носиш позиция и да я отстояваш чрез работа. Да правиш филми, текстове, спектакли („Аз, която те обича“), които не просто „се гледат“, а остават, които разтварят памет, които променят начина, по който мислим и чувстваме. В този смисъл Димитът Коцев – Шошо е от малкото режисьори днес, които не спират да действат, които не чакат, а създават, и които поемат риска да бъдат неудобни, защото знаят, че точно там започва истинското изкуство.
„Последните концлагеристи от Белене“ трябва да се гледа не като събитие, а като необходимост, и мястото му не е само в киното, а и в училищата, в часовете по история, в разговорите между поколенията, защото това е единственият начин тази памет да не изчезне окончателно. Защото ако позволим това да се превърне в мълчание, ще се окажем в ситуация, в която не просто сме забравили, а сме приели забравата като нормално състояние.
А това вече не е просто липса на памет. Това е отказ от нея. Гледайте „Последните концлагеристи от Белене“, заслужава си.
„Последните концлагеристи от Белене“
Режисьор: Димитър Коцев – Шошо
продуцент: Людмил Христов
сценарист: Христо Христов
оператор: Петър Петров
музика: Виктор Стоянов
Можете да гледате официалната премиера на филма на 03.04 от 18.00ч. в кино „Люмиер“
