Яна Борисова е един от най-значимите съвременни български драматурзи – писател, сценарист и продуцент, чиито текстове от години определят пулса на новата българска сцена. Автор на пиеси като „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „Хората от Оз“ и „На живо и отвъд това“, както и на книгите „Чудна лятна нощ“, „Няколко текста за любовта“, „Морето след теб“ и „Аз, Цветана Манева“, тя създава свят, в който интимното винаги е по-важно от ефектното, а чувството – по-силно от конструкцията. Носител на пет награди „Икар“ и три „Аскеер“, както и на редица други отличия, сред които „Златно перо“ и наградата „Нова европейска драма“, Борисова е първата българка, чиято пиеса „Хората от Оз“ е поставена на една от националните сцени във Франция – театър La Colline в Париж. Текстовете ѝ са издавани и играни в редица европейски страни, а само през този театрален сезон в България се поставят 14 спектакъла по нейни произведения. През 2022 г. тя създава формата „За любовта…“, превърнал се в културен феномен, а отскоро и „Моята специална вечер“ – интимна среща между артист и публика, в която вниманието и мълчанието имат същата тежест като думите. В този разговор Яна Борисова говори за любовта отвъд романтичния мит, за писането като вътрешна необходимост и за границите, които човек трябва да познава, преди да ги прекрачи.
Форматът „За любовта…“ се превърна в своеобразен културен феномен. Какво Ви даде тази отворена форма, което класическата драматургия не позволява?
„За любовта…“ е различен вид съвременен, сценичен начин за емоционална комуникация. Не е чиста драматургия, не е и театър, но ползва някои от техните средства. Отворената форма ми даде нещо, което пиесата не позволява – несъвършенство пред очите на хората. Позволи ми да не знам накъде отива вечерта. Да не държа всичко под контрол. Да приема паузата, неловкото мълчание, непредвидени сълзи или смях. В театъра грешката е дефект. В „За любовта…“ тя е най-голямата ни ценност.
Класическата драматургия изисква структура – конфликт, развитие, кулминация. А при любовта няма правила. Тя няма структура, тя има пулс. И понякога той е хаотичен или неравноделен. И това трябваше да се освети, за да се доближим дори минимално до истината какво всъщност представлява тя.
Класическата драматургия разказва за парче от реалността, в което каним свидетели. „За любовта…“ е друго нещо. Там няма „автор“ и „публика“ в чист вид. Има хора на едно място, които споделят уязвимост. Това е реална емоция, която избухва и от сцената, и в залата сред зрителите. Това не може да се напише предварително. И не бива.
Любовта не понася рамка. Затова „За любовта…“ не е обикновен спектакъл. Той е споделено преживяване на най-интимните и дълбоки чувствени спотаености. И е много вълнуващо, и е много смешно. И няма как да се повтори.
Има ли тема в рамките на този формат, която все още Ви плаши и не сте готова да извадите на сцена?
Да. Има тема, която не съм включила, може би защото не ме вдъхновява – любовта към насилника. Не буквалния непременно, а онзи, който ни наранява и въпреки това остава центърът на нашето желание. Стокхолмският синдром ме интересува не като клиничен термин, а като интимен механизъм. Това е територия, която не е романтична. Тя е много притеснителна.
Ние често желаем онзи, който не ни избира. В тези отношения има странна химия – смес от страх, адреналин и надежда. Има болезнена нестабилност. А нестабилността усилва чувствата. Когато любовта не е сигурна, тя става обсесивна. Когато не си спокоен, си жив. И в този смисъл Стокхолмският синдром е сбъркано пристрастяване към силна емоция.
Темата за насилието в любовта не може да бъде изнесена леко. Тя не понася красив език. Тя изисква да признаем, че понякога сме съучастници в собственото си нещастие. Мога само да я покажа, но това до нищо хубаво няма да доведе. Трябва да съм готова с отговор или решение, за да пиша за това.
Любовта е централна тема в много от текстовете Ви. Промени ли се начинът, по който пишете за нея с годините?
Да. Преди пишех за любовта като за събитие. В началото ме интересуваше избухването. Любовта беше вулкан. Имаше енергия, риск, романтика. Дори драмата беше красива, защото доказваше, че нещо голямо се е случило. С годините започнах да се интересувам от любовта като мистерия. Промени се и езикът ми. Преди си позволявах повече патос. И вече ми е по-интересно как обичат несъвършените. Мисля, че вече съм и по-безмилостна като писател, който я следва.
Кога спирате да пренаписвате един текст? Имате ли ясен критерий, че е завършен?
След толкова години писане отгледах свой вътрешен фокус или усещане за това. Но истината е, че се доверявам на редактора си, който в моя случай е Димитър Коцев – Шошо. Освен че е талантлив писател, режисьор, мой приятел и човек, който много добре познава моето писане, е истински защитник на произведението и е безкомпромисен в критиките, редакциите и съветите си. Безпощаден е и не ме глези, което е правилното. Имам огромен късмет с него и, слава Богу, работим заедно почти навсякъде.
Случвало ли се е актьор да изиграе сцена по начин, който напълно да Ви изненада?
О, да. За добро и за лошо, но ако е талантлив актьор, се оставям да бъда изненадана винаги. И ако има удоволствие в моята професия, това е един от моментите, в които го изпитвам.
Най-новият Ви проект „Моята специална вечер“ работи с лични истории и публична откровеност. Когато разговорът стане много личен, как решавате докъде да стигнете? Имате ли вътрешна граница, която не прекрачвате?
„Моята специална вечер“ е личен разговор между голям артист и 30 души публика. Тези срещи са изключителни, защото възстановяват нещо, което аз се опасявам да не бъде безвъзвратно изгубено – личния контакт, гледането в очите, паузите, притеснението, вълнението, което се ражда на живо.
Идеята е публиката да види актьорите така, както ги виждам аз – не като публични фигури, а като сложни, уязвими, мислещи личности. Със съмнения. С паузи. С неувереност. Понякога най-силният момент е мълчанието след въпрос. Или начинът, по който човек избира да не отговори напълно. Там има повече истина, отколкото в готовата фраза.
В тези срещи се появява човешкото трептене или онова леко напрежение, което ни напомня, че сме живи.
Като водещ на тези срещи се опитвам да не режисирам, а да следя за смисъла. Ако се изгуби, връщам разговора там, където ми се е сторил дълбок, важен и интересен. Разговорът става двустранен. И понякога най-интересното не е казаното, а моментът, в който някой избира да замълчи. И ако тези срещи възстановяват нещо, то е вниманието. Умението да слушаш, да чуваш и да мислиш. А вниманието се оказа най-рядката форма на уважение днес.
Пише ли се достатъчно нова българска драматургия днес или по-скоро липсва среда, която да ѝ даде сцена?
Нямам представа дали е достатъчно. Според мен никога не е достатъчно всичко, което е свързано с литература и изкуство. Много се надявам да започне да се пише добра европейска и световна драматургия в България. И ще опитам да направя всичко възможно това да се случи. В Академията по творческо писане и арттренинги освен курсовете по творческо писане имаме вече и по-дълги курсове по театрална драматургия, както и такива по кинодраматургия. Желаещите са много, което ме кара да мисля, че има надежда. И смятам някой ден да не преподавам само аз, а да каня артисти, които наистина са променили света.
Трудно ли е да бъдеш драматург в среда, в която режисьорската интерпретация често застава над текста?
Това е част от избора ти да бъдеш драматург. Не е трудно, ако го разбереш и се довериш.
Създадохте Академия по творческо писане и арттренинги. Какво Ви мотивира да отворите този процес към други хора?
Когато аз бях млада, нямаше такива места, където да опиташ да си щастлив, без да се променяш. Аз вярвам в артистичната страна на съществуването. Вярвам, че в страшно много хора живее артист, който няма възможност да се изрази или да комуникира със света. А има нужда. Това не значи задължително да си професионален певец или писател, или актьор. Напротив. Всички, които упражняват професии, които им осигуряват прехраната, биха могли да са и артисти, и да живеят по-щастливо. Затова заедно с моята колега Цветелина Пенкова, която е директор на Академията, създадохме такова място. В момента освен курсове по писане организираме и курсове по публично говорене с актьорски техники, актьорски курсове за възрастни, писателски ритрийти, Нощен писателски клуб, детска актьорска школа, място за рисуване за възрастни и отделно за деца, кинодраматургия, театрална драматургия и много други.
Когато обмисляхме концепцията, аз и Цвети обсъдихме идеите си с всички колеги, които каним като преподаватели. Оказа се, че когато работиш с други хора, си принуден да формулираш онова, което иначе правиш интуитивно. Да преведеш мълчаливото знание в мисъл. Това е болезнено, защото разобличава автоматизмите ти. Но и освобождава. Така че тези занимания се оказаха и страшно полезни за самите нас. Вярваме в споделянето – то ни кара да се чувстваме смислени и значими.
Мотивира ни и нещо по-малко романтично – липсата на естетически критерии. Свикнали сме да приемаме посредствеността като демократична. Аз не вярвам в това. Демократично не означава безкритично. Академията е опит да се върне критерият, без да се налагат правила. Без да се натрапва кое е добро и кое не е. Там се опитваме да отглеждаме вкус.
Може ли писането да бъде научено или по-скоро може да бъде отключено?
Може да бъде отключено, ако е скрито или забравено умение. Писането не може да бъде „научено“ в смисъла, в който се учи професия. Но може да бъде разпознато. Да бъде дисциплинирано. Може да бъде структурирано. Може да бъде лишено от излишното. Това се учи. Учи се как да не се влюбваш в първата си идея, защото втората може да е по-добра. Учи се как да понасяш редакцията. Учи се как да превърнеш емоцията в текст, който да вълнува другите. Само по себе си писането, както и всеки друг творчески акт, е лична необходимост.
Талантът е нещо, което няма обяснение, но ако искаш да има смисъл от него, не може да остане див и хаотичен. Трябва му форма. Формата е насилие, но ако се разбере смисълът ѝ, става необходимост. Писането се случва в напрежението между двете.
Творенето само по себе си е акт на оцеляване при чувствителните хора. Без него няма да могат да понесат реалността. Чрез него не само че ще го правят по-лесно, но ще могат да я променят и да помогнат на много други хора да живеят вдъхновено и вълнуващо.
