Имаше време, когато за една нова театрална постановка беше важно какво ще напише критикът. За една книга, дали ще се появи рецензия. За един филм, какво ще кажат хората, които професионално се занимават с кино. Днес понякога е по-важно дали някой с достатъчно последователи ще качи стори от премиерата. Снимка пред театъра, билетът в ръката, чаша вино след представлението, таг към актьорите, няколко сърца и онова „Задължително гледайте!“ Това критика ли е? Не. Реклама ли е? Понякога. Лошо ли е? Не непременно.
Защото колкото и да ни се иска културата да живее в някакъв свой защитен свят, в който стойността сама намира пътя до публиката, този свят отдавна не съществува. Един спектакъл може да бъде великолепен и салонът да остане наполовина празен. Една книга може да бъде прекрасна и да стои незабелязана на рафта. Един млад музикант може да има какво да каже и никой да не разбере за него. Вниманието се превърна в една от най-скъпите валути, а инфлуенсърите умеят да го привличат. Тогава защо културата да няма нужда от тях?
Проблемът започва малко по-нататък. Когато поканата за премиера автоматично се превърне във възторжено мнение. Когато всяка книга е „невероятна“, всеки спектакъл, „разтърсващ“, а всеки концерт – „магичен“. Когато човек започне да се пита дали някой действително е харесал това, което препоръчва, или просто е получил хубава вечер, подаръчна торбичка и място на първия ред. Тук вече границата между мнение и реклама става доста тънка. И не само при инфлуенсърите.
Културната журналистика също отдавна има свой подобен проблем. Колко често четем истинска рецензия и колко често, преразказано прессъобщение? Колко медии изпращат човек да гледа спектакъла, преди да напишат за него? Колко интервюта задават неудобния въпрос, вместо да предоставят удобна витрина за новия проект? Затова би било твърде лесно да посочим с пръст Instagram и TikTok и да обявим, че те развалят разговора за култура. Понякога те просто запълват празното място, което традиционните медии сами са оставили.
И има още нещо.
Хората винаги са избирали какво да гледат, слушат и четат по препоръка на други хора. Някога приятел ти казваше: „Гледах страхотна постановка, трябва да отидеш“. Днес същата препоръка може да стигне до 50 000 души за няколко секунди. Механизмът не е толкова различен. Мащабът е. Точно затова един човек с телефон вече може да доведе повече публика в театъра от цяла рекламна кампания. Може да накара книга да бъде разпродадена, може да върне стара песен в класациите, може да направи музей или галерия любопитни за хора, които иначе никога не биха прекрачили прага им.
Би било високомерно културният свят да се преструва, че няма нужда от това. Но би било също толкова опасно да реши, че популярността е новата мярка за качество. Защото 100 000 гледания не правят една песен добра. Опашката пред изложба не превръща автоматично художника в голям и фактът, че половината Instagram е снимал една и съща постановка, не означава непременно, че това е най-доброто представление на сезона. Означава само, че много хора говорят за него, а това са две различни неща.
Може би точно тук е мястото на инфлуенсърите в културата, не да заменят критиците, журналистите или хората, които познават изкуството в дълбочина, а да бъдат още една врата към него. Особено за публика, която културните институции често се чудят как да привлекат. Защото е малко странно едновременно да се оплакваме, че младите хора не ходят на театър, не четат достатъчно и не посещават галерии, а после да гледаме с подозрение към хората, които могат да им покажат, че тези места изобщо съществуват.
Нека снимат, нека качват сторита, нека разказват, нека водят нова публика. Само нека оставим едно малко място между „Бях там“ и „Това е велико“. На това място някога стоеше критиката и все още имаме нужда от нея.
