Всяка година номинациите за наградите „Икар“ в категория драматургия би трябвало да очертават най-интересното и най-силното, което се случва в българската драматургия през сезона. Те би трябвало да показват кои текстове са важни, кои автори движат театралния разговор напред и кои пиеси заслужават вниманието на публиката и професионалната общност. Тазгодишната селекция обаче оставя повече въпроси, отколкото ясни отговори.
Сред номинираните имена единственото, което стои убедително в контекста на съвременната българска драматургия, е на актрисата Елена Телбис. Тя вече има доказано присъствие, особено след отличената ѝ пиеса „Боклук“, която безспорно беше сериозно драматургично събитие. Новият ѝ текст „Слон в стаята“ обаче не достига силата и драматургичната прецизност на предишната ѝ работа, макар името ѝ да остава единственото стабилно в този списък. Представлението по този текст се играе на сцената на Театър 199 “Валентин Стойчев“ и е впечатляващ моноспектакъл на актрисата Стефка Янорова.
Сред останалите номинирани също няма театрални драматурзи. Това са Йордан Славейков с текст по негов награден роман и постановка под негова режисура, и сценаристката Теодора Маркова с пиесата „Код Жълто“ – „Комедия, в която уискито тече, истините изплуват, а дъждът не спира. Историята проследява младата архитектка Ники, която се оказва въвлечена в заплетени отношения със своята съседка Ема, съпругата на шефа си Адриана и чистачката Благовеста. В центъра на сюжета стои мъж, заради когото четири напълно различни жени, въоръжени с бутилка уиски и пароструйка, се впускат в една хаотична нощ на комичен заговор и импулсивно отмъщение.“ (част от представянето на пиесата в медиите).
Именно тук контрастът с една очевидна липса става още по-остър.
През този сезон Яна Борисова се появи с два нови текста – „Наполетано“ и „Аз, която те обича“. И двете пиеси се превърнаха в едни от най-гледаните и най-коментирани спектакли на сезона. Те постигат рядко срещан баланс – силна, интелигентна драматургия, изключителни актьорски ансамбли и жив интерес от публиката, без нито един комерсиален компромис.
Още по-неразбираемо е, че не само текстовете на Яна Борисова липсват от номинациите за драматургия, но и самите спектакли не присъстват в останалите категории. А това са представления, които трудно могат да бъдат подминати. „Аз, която те обича“ е първият моноспектакъл на Дарин Ангелов – актьор, който според мнението на театралната гилдия и на публиката прави една от най-силните си роли досега. В спектакъла участват и изключителни актьори като Цветана Манева, Явор Милушев, Ана Пападопулу и Юлиан Вергов, които с присъствието си вдигат летвата на едно истинско театрално събитие, което трудно може да бъде подминато.
Другият спектакъл – „Наполетано“ – също остава извън вниманието на селекцията. А именно тук се случва един изключително силен актьорски тандем между Юлиан Вергов и Петър Антонов, какъвто не сме срещали от години на българска сцена. Никой не беше подозирал, че след толкова много роли в театъра и киното двама актьори могат отново да достигнат страстта и смисъла, който театралното изкуство съдържа в основата си. Може би след невероятните Йосиф Сърчаджиев и Ивайло Христов във „В очакване на Годо“ (1988 г., реж. Леон Даниел) – представление, създадено преди почти 40 години – бяхме позагубили надежда, че това отново ще се случи. Бяхме забравили какво е да се играе по този начин и какво значи да оставиш сърцето си на сцената. Именно чрез текста на Яна Борисова, Юлиан Вергов и Петър Антонов показват актьорски качества и дълбочина, надскачайки многократно собствените си граници. Това не се случва често, не се беше случвало отдавна и не може да се премълчава. Завиждам на актьори, които им класата и късмета да играят така. Не завиждам на тези, които не са го забелязали или се правят, че не са.
Парадоксът става още по-ясен, когато се погледне по-широко към сезона. На българската сцена се появиха нови текстове като „Слон в стаята“ на Елена Телбис, „Каквото, такова“ на Недялко Йорданов, „Любов и други аварии“ на Любомира Видева и Александра Славова, „Стъкленото дете“ на Йоана Димитрова и „Сън в зимна нощ“ на Александър Секулов. Българската драматургия очевидно е жива и активна. Но именно на този фон липсата на автор, който в рамките на един сезон създава два силни текста и два театрални хита в най-добър смисъл, изглежда още по-необяснима.
Яна Борисова е сред малкото съвременни български драматурзи, които работят активно и последователно и поддържат ясно европейско ниво на писане. Нейната драматургия не се опитва да бъде удобна, нито да следва моментни театрални моди. Тя създава собствена територия – интелигентна, чувствителна и разпознаваема.
Затова името ѝ съвсем естествено стои редом до автори като Георги Господинов, Здравка Евтимова, Милен Русков, Теодора Димова и Алек Попов – писатели, които оформят най-представителната група на съвременната българска литература и чиито текстове имат европейско звучене и значение.
И когато подобна драматургия остава извън вниманието на наградите, неизбежно възниква въпросът какво точно измерват тези номинации. Защото театърът има нужда от текстове, които създават пространство за истинска актьорска работа и които говорят за съвременния човек с интелигентност и дълбочина. И когато подобни спектакли остават извън полезрението на наградите, това казва повече за наградите, отколкото за самите представления.
