В България известността отдавна престана да бъде естествен резултат от талант. Тя се превърна в бизнес модел. Най-разпознаваемите лица в публичното пространство – актьори, телевизионни фигури, инфлуенсъри, „звезди“ от всякакъв тип – все по-често са популярни не защото са изключителни в това, което правят, а защото популярността днес се произвежда.
Някога вниманието се печелеше. То беше следствие от работа, от талант, от постепенно натрупано уважение. Днес вниманието се купува, режисира и продава. Публичният образ се изгражда като продукт – чрез постоянна видимост, чрез стратегически скандали, чрез непрекъснато присъствие в евтините новини, които живеят от същата тази индустрия на популярността. В този механизъм талантът се оказва вторичен. По-важни стават видимостта, настойчивостта и готовността да бъдеш навсякъде – по телевизии, в подкасти, в социални мрежи, в безкрайни интервюта, които повтарят едни и същи истории. Най-успешни в тази среда се оказват не непременно най-добрите артисти, а онези, които най-агресивно се борят за внимание. И често тази борба се води със зъби и нокти, понякога по позволени, а понякога по съвсем недопустими начини.
Проблемът има и друга страна. България е малък и беден пазар, в който културната индустрия трудно създава истински звезди. Затова се появява изкушението да се произвеждат псевдозвезди. Това са хора, които са разпознаваеми, защото постоянно присъстват в медиите, а не защото са постигнали нещо значимо. Публиката получава зрелище, защото зрелището се продава лесно. И така популярността постепенно се превръща в самоцел. В резултат посредствеността започва да изглежда като норма, а понякога дори като успех. Тя се разпространява чрез евтини новини и медийна среда, която все по-често гледа на публиката снизходително, сякаш тя няма нужда от нищо по-добро.
Но има и още нещо, по-тревожно. Част от хората, които днес са сред най-видимите лица на сцената, някога действително бяха талантливи и работеха сериозно. Те полагаха усилия, бяха благодарни за възможността да играят, знаеха защо са станали артисти. После започнаха да пълнят огромни зали. И постепенно нещо се обърка. Когато хиляди хора аплодират всяка вечер, когато билетите се продават, когато медиите, на които си платил, постоянно повтарят колко си успешен, много лесно е да повярваш, че си велик артист. И точно там започва самозабравянето. Някои от тези хора се държат надменно и недосегаемо, сякаш успехът им е окончателно доказателство за величие. Фокусът постепенно се измести – от качеството на това, което се създава на сцената, към парите, славата и мащаба на публиката. А мащабът в техните представи се превърна в доказателство за художествена стойност. Но пълната зала не е гаранция за изкуство. Понякога тя е просто знак, че зрелището работи.
Най-тъжното е, че в този процес се губи паметта за професията или на какво са били учени тези артисти, защо изобщо са избрали сцената, какво означава да работиш върху роля, върху текст, върху форма. Когато този фокус изчезне, започва да се предлага все по-лесно и все по-треторазрядно качество, което обаче продължава да се продава добре. Има много такива случаи. Някои от тях са сред най-известните имена в страната.
За един артист няма по-опасна заблуда от тази – да започне да вярва, че това, което създава, е уникално и неповторимо, когато всъщност отдавна е престанало да бъде такова. Да се объркаш по този начин не е просто слабост. За един истински артист това е професионална трагедия. Защото в изкуството самозабравянето е най-бързият път към посредствеността. А когато посредствеността се съчетае с шумна популярност, тя започва да изглежда като успех. И точно тогава културната среда започва бавно да губи мярката си и смисъла си.
