Българското кино през последната година отново произведе филми. Имаше премиери, фестивални участия, медийни анонси, интервюта и обичайния кратък шум около новите заглавия. Но ако човек се опита честно да си зададе един прост въпрос – какво всъщност остана след всичко това – отговорът е неприятен: няма хубави филми. И причината за това е една, колкото очевидна, толкова и системно пренебрегвана – липсата на добри сценарии.
Българското кино продължава да страда от дълбоко неразбиране на един елементарен принцип, който във всяка сериозна филмова индустрия се повтаря като мантра: един добър филм става с три неща – добър сценарий, добър сценарий и добър сценарий. Не че бюджетът не е важен. Или актьорите. Или техниката. Основата е историята. Драматургично развита, внимателно изградена, с живи и сложни персонажи, с конфликт, който носи смисъл. А такава история не се пише за две седмици и не се пише в истерична надпревара със снимачния процес.
Сценарият е най-трудната част от киното. Той изисква време, талант, опит и сериозна концентрация. Изисква търпение и редактиране. Изисква пространство за мислене и за грешки. Но точно този труд в България е най-подценяваният. Сценаристите са вероятно най-недооценената и най-зле платената група творци в киното и телевизията. От тях се очаква да създадат историята, да изградят персонажите, да измислят света на филма… и да го направят бързо, евтино и в рамките на ограничения, които често унищожават самата идея още преди тя да е започнала да съществува.
Още по-тревожно е, че много от хората, които пишат сценарии, никога не са били сериозно обучавани за това. Те се учат в движение. Но когато се учиш в среда без стабилна драматургична традиция, без силни редактори и без контакт със сценаристи със световен опит, често се учиш на лошо. Учиш се да пишеш бързо и посредствено. Учиш се да пишеш така, че историята да се побере в бюджета, но да няма душа. Учиш се да сглобяваш сцени, вместо да изграждаш драматургия.
И така постепенно се създава система, в която сценарият се превръща в технически документ за производство, а не в литературната и драматургична основа на филма. Парадоксът е, че българското кино разполага с много талантливи професионалисти. Това са общности, които многократно са доказвали нивото си. Но без силна история и диалог всичко това остава вторично и резултатът неизбежно е добре заснета посредственост. Същото важи и за телевизионната продукция. Без сериозни сценарии тя винаги ще се върти в кръг – едни и същи ситуации, едни и същи персонажи, едни и същи драматургични shortcuts, които зрителят разпознава още преди да се случат.
Докато българската филмова среда не започне да инвестира истински в сценаристите – в тяхното образование, в техния труд, в времето, което им се дава да развият една история – резултатът трудно ще се промени. Защото киното започва от написан текст. И ако той е слаб, нищо след него не може да спаси филма. Можем да продължим да произвеждаме филми. Можем да имаме премиери и фестивали. Но без осъзнаването, че киното започва и свършва със сценария, хубавите филми или сериали в България ще продължат да бъдат невъзможни.
